вторник, 16 май 2017 г.

Играта на нашия живот: Увод

http://quality.fifa.com/contentassets/f238e6fced3e4ec599ab5e66983af2d7/oldest-football.jpg
Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му описала щастието. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Това е нещо отвътре. Тук започва. Като глътка въздух, както е казал Харуки Мураками. Чувство което, и преди да го осмислите, става нагон който и преди да сте го чули за пръв път, става насъщен навик.

Защото е там. Стои между торф и пепел, камъни и семена, парцали и склонове. Топка.

Да, топка, какво друго. Лъжа е, че е кръгла. Не съществува идеално кръгла сфера в космоса, но и съвършено око което да забележи. И тя е там и вие трябва да направите нещо по този повод. И това е то. Когато го оголите, обелите и разгънете, футболът е точно това. Желание. Той е отношение между две тела, живо и неживо, и неутолимо, ненаситно желание да се случи. И това универсално желание е неговата база.
Навијачи Ривер Плејта из Буенос Ајреса
Преди да намажем клубните цветове, преди построяването и пълненето на величествените стадиони, преди повторенията, преди златото и среброто, преди клубните емблеми, които се състезават и побеждават корпоративните лога, тя е била тук. Преди трагедиите и комедиите, преди епосите и пантомимите, преди невероятните завръщания и твърдоглавите безизходици, преди новото и очуканото, преди легията падащи звезди и звезди във възход, преди клишетата и вдъхновенията, тя е била тук. Преди футболът да стане свързан с всички възможни социални идентичности и социални разделения, които ги следват, преди католиците и протестантите, преди бежанците и местните, преди бедните и богатите, преди елита и масата, преди автентичния дух на града и парвенюта и готованковци, преди нас и тях във всички части от третия камък до Слънцето, съществувала е тази аспирация.

Ирационална, защото ако не беше нямаше да е толкова силна. Неосъзната, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност. Необходима, като отдръпването на ръцете след контакт с вряла повърхност.

Всичко друго следва и е важно, но произтича и става важно много по-късно. Защото да се каже, че люботва към футбола произтича от любовта към клуба, региона или футболиста би било като да признаем, че сълзите текат от кърпичката. Желанието, преди всичко. Желанието е началото. Защото сме свързани с топката като за някой екзоорган, който не може да се кастрира, излъчвател на ендорфин, сератонин и всякакъв друг "ин".

Първият направен от страна на човека сферичен обект, според достъпните археологични данни, е намерен преди близо 4000 години. Известно е, че човекът го е хвърлял и, за нас по-важното в този момент, ритал камъчета, плодове, може би дори и черепи и всички други овални и обли предмети, които големият и страшен свят слагал пред него, много по-рано. Как и да не. Това е действие, което не може да се устои. Питайте който и да е който е пробвал.

Да зърнеш предмет, да замислиш неговата бъдеща траектория, да настроиш тялото и стъпката и накрая да замахнеш. Още по-хубаво е когато се случи този сочен момент на контакта и винаги чудесното чувство на трансфер на енергия от крака към мъртъв предмет. И тогава сензация. Той пори въздуха, търкаля се по земята, трака и реве. Понякога, съвсем понякога, лети сякаш стъпалото на крака, който го е ритнал е целунато лично от Еол. Това са онези голове и пасове които се помнят както се помнят бабините сладкиши или първите хладни августови праскови.

"Най-сетне приех себе си като това което съм - просяк за добър футбол. Ходя по света, с протегнати ръце, и на стадионите моля "Хубав ход, в името божие!". А когато се случи добър футбол, благодаря на чудото и не ме интересува кой отбор го е направил", обяснява Едуардо Галеано, известният уругвайски писател.

Orrorin tugenensis е хоминидът, който вероятно първи се е изправил на своите крака, така да кажем, преди шест милиона години. В развоя на нашия вид изправеното положение и ходенето на два крака са много по-малко важни от развитието на мозъка (хомо еректус, теб гледаме) и палците, които могат да се движат самостоятелно. Сръчните ръце са фундаментална характеристика на нашия вид и всяко наше усилие, всеки подвиг, е постигнат с тях.

А въпреки това, контраинтуитивно, дори и контрадарвинистки, футболът се играе с крака. Самият този факт, самото това действие на нехайна съпротива срещу еволюцията, трябва да означава нещо.

Веднъж попитали немския теолог Дороти Золе как би описала на дете щастието. "Не бих му обяснявала. Ще му хвърля топка и ще го оставя да си играе", казала тя.

Но как да си играе?

"До последната стая на апартамента на втория етаж, до кревата на който лежахме, достигаше глъчката на деца, които в майската жега с тежки псувни играеха футбол. Забелязахме, че простотата с която си викаха един на друг имаше значение върху това което ние правехме, така че насред правенето на любов спряхме за момент, погледнахме се в очите и се засмяхме", написал Орхан Памук някъде в самото начало на своя "Музей на невинността". И докато няма начин да знаем как е изглеждало онова което се е случвало в крайната стая на втория етаж, съвършено добре знаем как е изглеждало онова което са правили децата.

И в това също е същността. Обредите на любовта присъстват навсякъде, както и обредите на раждането, венчаването, смъртта. Но тяхното изпълнение е културологично обусловено и идва в безброй форми и превъплащения. Футболът е същият навсякъде. Неговите правила са същите навсякъде и са еднакви за всички.

Не съществува религия, която може да парира неговите географски достижения, а никой не е трябвало да го проповядва и разширява с меч или заплахи за огън и жупел. А ако футболът е религия, то тогава е и единствената религия без атеисти, стълбове, агностици и екзорсизъм.

Някога обърканите и обидени митнически служители в Южна Америка са гледали топките, които са идвали от Европа и не са знаели как да ги класифицират. Не са знаели какво е това, каква е нейната функция ако изобщо я има, тази проклетница. Днес техните правнуци гледат в същата тази топка сякаш е единственият извор на светлина в хладния космос, споени са с нея като длани в молитва.
Навијачи Видада из Казабланке
И така в Южна Америка, Африка, Европа, Азия...

Финалът на Световното първенство през 1994 година е гледан от два милиарда души. Финалът на Световното първенство през 2006 година е гледан от три милиарда души. Много маси и един куп тълпи са се събирали по време на еона, но никога такъв брой човешки същества не са правили едно и също едновременно.

Следователно, разбрахме, обичан е. Може би повече от каквото и да е което има пулс.

Но как се е появил?

Футболът някога би се издигал като скално катерене, но неговото развитие е преди всичко постоянно и постепенно, сякаш става въпрос за геоложки, а не социологичен феномен.

Днешният футбол, комерсиализиран, структуриран и твърдо стегнат от правила и норми, се движи от същия порив както и неолитския ритач на плодове и камъчета. Но той не е бил футболист и това което той е правел не е футбол. Това е експеримент и удоволствие. Няма цел и очевиден смисъл. Не е състезание и няма стратегия.

Ако това е футбол, то и бебешкият плач би бил ария. Футболът е спорт на модерното общество и разликата между него и праисторическия порив за игра е клисура подмамена от всички онези трансформации в организацията на човешкия живот, които са се случили и които се случват.

Без оглед на своето географско потекло, без оглед на пътуването на своите миграции, без оглед на своята йерархия, футболът не е собственост на нито един човек, държава, нация или континент.

В разказа за футбола много трудно ще намерите начало, а съвсем сигурно (пу, пу) няма да намерите и край. Историята за футбола е всъщност история за инвазии, империи, индустриални и всякакви други революции, хормони на растежа, бацили, боклуци и локомотиви, обществени класи, живот и смърт и онова едно по-важно от тях, любов и пари.

В своя сериал ще дадем всичко от себе си да разкажем тази история.

Автор: Лука Йевтович

Няма коментари:

Публикуване на коментар